Rock Climbing Photography
_DSC8872

Пътят на свободните души

Какво е ценно в този живот? За какво си струва човек да живее, да се бори, на какво избира да се радва? Въпроси, които всеки си задава и отговаря, осъзнато или не, въпроси, които помагат на всеки да намери своята Истина и да създаде една вселена, която завърта около себе си.
Част от моята истина, от силата която върти вселената ми са моите приятели. Обичам ги, взимам от тях с пълни шепи и се опитвам да давам каквото мога. Признавам, егоист съм. Искам да ги обичам безусловно, но те ми трябват. А дали бих ги обичал така, ако не можеха да ми дават всичко, което ми дават? Не знам…

Знам, че ми липсват, когато ги няма.

Дупка, празнина, вакуум. Малката ми вселена се дебалансира, тресе се и бучи страшно. И ми става тъжно, плача, скърбя. Отнеха ми нещо скъпо и ценно, нещо, което обичах, към което се бях привързал и сега ми липсва – на мен. Тъжно ми е – за мен. Приятелите ми ги няма и съм самотен – аз. Скърбя – за себе си. Аз съм детето, на което приятелите отидоха да живеят в друг град и които никога повече няма да види на детската площадка. Плача за тях, но всъщност оплаквам себе си.

А те?

Те се преместиха. Къде – не знам. Минаха през вратата на смъртта, която се хлопна необратимо и през която никой не може да надникне без да прекрачи. А това много ме плаши – тази необратимост и неизвестност карат бедния ми ум да се тресе от страх и да възприема смъртта като край. Но нали ни учиха по физика, че енергията не се губи? Къде е тяхната енергия, тази гигантска енергия, която запълваше с любов сърцата на толкова много хора? Може би е някъде другаде или е тук, но в друга форма, или е разтворена около нас?

Ами ако смъртта е не край, а начало?

Ако те са една крачка пред нас, ако са започнали наново, ако новият град, в който се преместиха е по-светъл и чист, защо продължавам да скърбя? Скърбя, защото ми липсват, но ако спра за малко да мисля за себе си и мисля за тях, САМО за тях?

Тогава се радвам.

И се сещам за мастър Йода: “Death is a natural part of life. Rejoice for those around you who transform into the Force. Mourn them do not. Miss them do not. Attachment leads to jealously. The shadow of greed, that is.”

И все пак, къде са? Спомням си за прекрасните моменти, в които бяхме заедно, осъзнавам всичко, което ми дадоха, светлината, която внесоха в моя свят. Но миналото мина безвъзвратно. Опитвам се да си представя бъдещето, как ли ще се промени живота ми, ще намеря ли заместител, как да запълня вакуума? Бъдещето изглежда страшно.

Но не искам да страдам по миналото с тях. Отказвам да ме е страх от бъдещето без тях.

Защото ги откривам тук и сега. Тяхната незагубена енергия е в сърцето ми, в сърцата на всички нас, веднъж влязла там, сляла се с нас, оформила ни такива каквито сме, даваща ни сили да продължаваме да правим това което обичаме – да караме, да катерим, да снимаме. Ще продължаваме напред, без да спираме, защото знаем, че не сме ви загубили, момчета. Вие отдавна сте част от нашите малки вселени и докато те се въртят вие ще сте тук и сега.

Завинаги в сърцата.

По Великден Мартин, Виктор и Мечо направиха нов маршрут на Централна стена и го посветиха на Крис, Момчи и Камен, тримата наши приятели, които си отидоха докато правеха това, което обичат. Отдавна се роди идеята да им посветим нещо направено с любов и най-логичното нещо бе да това да е маршрут, създаден докато правим това, което обичаме – да катерим.
Аз не можах да бъда там, работих ли, зает ли бях, вече не помня, но отново бях увлечен от поредния битовизъм, породен от нуждата да осигуря физическото си съществуване. Това ми тежеше, исках да бъда част от създаването на Пътя на свободните души, чувствах, че не съм дал от себе си това, което мога.
За щастие има още едно нещо, което обичам да правя, още един път, по който моята душа намира свобода – снимането. Две седмици по-късно същият екип се завърна по маршрута в опит да му направи свободно преминаване, а аз бях там за да снимам. И бях щастлив.
Тук ще цитирам последното изречение от прекрасния текст, който Виктор написа относно маршрута:
„И ако наистина по някаква астрална логика душите ви напускат тази земя – там, на едно любимо ни място, има един „Път на свободните души“. Използвайте го. Направихме го за вас. По единствения начин, който ни е известен – с любов.“

Посвещавам тези снимки на Крис, Момчи и Камен.

3 Comments

  1. Георги
    Posted September 11, 2015 at 20:30 | #

    Благодаря от сърце за тези думи, извиращи от сърцето, Рус. Видях отново лицата им и усетих енергията, която съм сигурен, че продължават да излъчват от една малко по-различна реалност :) След живота следва… живот! :) Прегръдки! <3

  2. elena
    Posted May 13, 2015 at 10:43 | #

    Отидоха си трима млади момчета!
    Да, необратимо е.
    Прекрасен текст, поздравявам Ви.
    Трябва да помним и обичаме приятелите си, те така или иначе живеят в нас.

  3. Petyo Savov
    Posted May 12, 2015 at 17:06 | #

    Думи излизащи от сърцето, снимки от очите.
    Приятелство!

Post a Comment

Your email is never published nor shared.

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>