Rock Climbing Photography
DSC_6005

Спускане от Голям Купен, Рила

Чуваме се с Кофето по телефона и се разбираме за едно седмично каране в района на Мальовица. Аз му предлагам разни добре познати варианти за спускане, но той изкача с по-интересна оферта – улеят по севоерозападния склон на връх Голям Купен. Едвам ме нави.

Тръгваме от София рано, бързаме пролетното слънце да не размекне твърде много снега. Час и половина по-късно сме на ЦПШ, слънцето здраво напича, започваме да си мислим как вече сме закъснели. Нищо, каквото е – такова, ще го видим на място, важното е, че сме в планината. Иначе сняг има доволно – слагаме ските още на поляната и потегляме с бързо темпо, а заедно с нас тръгва и солидна кучешка компания начело с най-видния местен фриирайдър – овчарката Сара, заедно с Мурджо и Шаро (последните аз си ги кръстих така).

На хижата извършваме разни сутрешни дейности, които не сме успели да свършим в къщи, разменяме няколко майтапа с Байно, който за сетен път проклина снега и обилната зима, след което се отправяме към заслона БАК. Решаваме, че това е най-удачния път, защото по билото на Ръждавица клековете вече са се показали, а Вълчия улей е все още бетон и изкачването му би било кошмарно.

Предния ден е валял дъжд, през нощта е стегнало здраво, а коланите яко стържат по заледения сняг. Започваме качването към БАК от Втора тераса, което се оказва доста психарско и технично. Успяваме да обърнем по три пъти ските, а на четвъртия дясната ска на Кофето се откача и двамата слизат скоропостижно до началото на склона. Аз почти съм напълнил гащите, но с върховна концентрация успявам да изкретам до горе. Кофето отдолу псува и, вече догонил ската си, кове нагоре по обувки. Кучетата нямат проблем – здравите котки (нокти) и големия опит в планината ги изкарва нагоре безаварийно.

Технични серпентини по пълен лед.

“Оцелях и този път!” Уви, не за дълго…

Кофето: “!?#%**F*CK!!?#% автомати!”

След първия стръмен склон и критичното му изкачване, вече и двамата продължаваме по обувки. Кучетата щастливо тичат около нас и даже ни подканват, чудейки се защо толкова се бавим. А мен ме вълнува въпроса какво ги кара да идват с нас всеки път, при положение, че дори и храна не им носим? Чувствам се малко гузен, че няма как да им се отблагодаря за приятната им компания и за пореден път се заканвам да им взема следващия път по един кренвирш.

Шаро: “Докато ги чакаме тея двамата, я да видя на какво ти мирише дупето!”

Стигаме до БАК, а малко след това се изкачваме и до премката между Ловница и Камилата. Кучетата се катерят по околните скали, душейки следите от диви кози, а ние се радваме на гледките. Сахарският пясък, донесен от последните снегове, е обагрил в жълто склоновете, а стичашият се по тях дъжд от предишните дни е изваял красиви форми по пътя си надолу.  Очаква ни малко спускане по приятно размекнат източен склон, но преди това и двамата вадим апаратите и се отдаваме на петминутна фотосесия.

Стягаме обувките, махаме коланите и тръгваме за първото си каране за деня. А карането е доста странно – на места меко, после бетон, после заледени ребра и много твърди буци, свлекли се от падналите козирки. Кучетата са щастливи, че най-сетне се случва нещо интересно и с жизнерадостен лай тръгват бясно по склона заедно с нас. В крайна сметка, след поредица от смешни сблъсъци с големите буци стигаме до основата на Голям Купен.

След известно чудене как да подходим към върха, решаваме да тръгнем директно по улея за да го видим в какво състояние е. Почти веднага сваляме ските и тръгваме по обувки, съжалявайки, че не сме си взели котки. Всяка стъпка нагоре изисква три силни ритника за да пробие заледения сняг. Към средата на изкачването прасците и бедрата ни пищят от болка а ние осъзнаваме, че май няма да се спуснем от тук, освен ако не изчакаме 2 часа на върха. Кучетата отново са с нас, но този път и те бедстват. Мурджо и Шаро са доста умни и чинно вървят след нас по изкопаните стъпки без да ни припират, че се бавим и спираме за почивка твърде често. Само Сара решава да атакува върха по собствена линия. Дали от глупост, дали от нещо друго, овчарката си избира най-тесния, стръмен и заледен кулоар над нас, драпа отчаяно с нокти и рискува всеки момент да се свлече през скалите до дъното на склона, вероятно повличайки поне един от нас. Наистина, доста критично, но все пак песът му с пес се справи и излезе на безопасно място, а ние си отдъхваме, че ще минем без спасителна акция на куче.

След около половин час и ние се добираме до върха. Там ни чака заслужена почивка, приятно слънце и лек разхлаждащ вятър. Отново гледки, които ни пълнят душите и хиляди пуснати и непуснати склонове, които веднага се превръщат в мечтани проекти. Зяпаме и към Дявослките игли, които ще ни чакат за катерачния сезон. Вадим отново апаратите и всеки се вглъбява във визьора си, търсейки перфектната снимка. Сара си намира едно паве, което да гризе, Шаро заспива като труп, а Мурджо сяда до мен и съсредоточено ме зяпа в ръцете, очаквайки приятния шум от целофан. Аз се сещам, че имам две вафли, но не съм гладен и решавам да разделя едната на тримата космати приятели, а другата си я запазвам за после.

Още малко щракане с апаратите и окончателно решаваме, че днес не е денят за този улей. Поглеждаме към източния склон, който изглежда да е идеално мек и се ориентираме натам. Влизането е през еднометрова козирка, която Кофето решава да вземе на абордаж, а пък аз оставам на страна за да заснема скока. Кофето тръгва, кучетата лаят бясно след него, скача през козирката…. въргал, лявата ска се откача, но за щастие не тръгва надолу. Всичко е наред, Кофето се отърсва от шока и продължава надолу. Аз избирам съседното улейче и след кратки мигове на неописуем кеф се събираме при Страшното езеро. От там следва приятно спускане към Вълчия улей, по самия улей и надолу до ЦПШ.

Ето и линията ни на качване, това трябваше да е и на спускане, но уви, не стана. Нищо, другия сезон ще пробваме пак. А защо не и този? Сняг все още има много!

Петима тръгнахме, петима се връщаме. Всички сме много доволни, само за кучетата не сме сигурни, защото не могат да си кажат. Равномерното махане на опашките им обаче подсказва, че и при тях всичко е наред. А аз, за да съм сигурен, че и те са доволни, им разделям и другата си вафла. Гладен съм, но знам, че скоро ще сме в Кума Лиса, където ще се разпорим от ядене.

Още един перфектен ден.

Post a Comment

Your email is never published nor shared.

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>