Rock Climbing Photography
Sequence 01.Still001

BASE jump

(продължение на историята за  преминаването на Тънка червена линия)

 

И той взе, че мина.

А пък аз взех, че снимах.

Междувременно от върха на иглата започват да падат камъни. Поглеждам нагоре и виждам една глава да мята камъни надолу в улея и да си гледа часовника.

Малко по-късно стигам до площадката преди последното късо въже и чувам отгоре: „Вуйчооо! Как сте бе?“ „Емо, мина ли?“ „Има ли вятър в улея?“ „Къде сложи тоалетната хартия?“. Докато превеждаме разговор с крещене аз се извлачвам на върха на стената, преследван от жестоки крампи в ръцете и гърба от жумаренето. Там ме посрещат Иво Нинов и Цайко, качили се на иглата през Дяволския улей.

„Вуйчо, ще ходите ли утре Емо да минава? Аз мисля да скоча от върха на иглата. Но няма да дойда с вас, а направо ще тръгна сутринта от София, имам да нося само парашута си с мен, няма смисъл да тръгвам от вечерта“. Това ми казва Иво деня преди да тръгнем за Мальовица. Супер, казвам си аз. Ако успея да направя кадри и от това, деня ще е на 200%! „Да закачиш 2 метра тоалетна хартия на някоя щека като ветропоказател, за да знам как е вятъра в улея“. Няма проблем, докато чакаме Марто да оправи парапета аз инсталирам импровизирания ветропоказател.

Действително, Иво е дошъл и си носи каска и парашут. Раздувам му набързо историята с катеренето на Емо и Марто и започваме да си говорим за какво ли не. Междувременно той мята още един камък и си прави някакви изчисления. Обяснявам му, че в долу няма вятър, но уви отгоре не мога да му покажа тоалетната хартия, защото е като точица в улея. Аз я виждам, но никакъв шанс да му обясня къде е. Обяснявам му и къде е най-равното място в улея, ако въобще може да се каже, че има такова. Мисля си, този няма да скочи. Отдолу изгледа ужасно за приземяване, улея е тесен, ако пък скочи значи е луд. Сигурно ще се откаже. Здравият разум така ми подсказва.

Останалите още не са излезли от стената и докато си говорим сладко какво ли не, Иво по едно време става и казва „Няма да ги чакам, аз мисля да скачам“. Чакай, бе, ти верно ли? Верно я, гледам слага парашута и стяга такъмите.

„Чакай тогава да направим едно кратко филмче, че може и да е за последно.“ Черен хумор. Правим интервю, снимам го как се оправя и си визуализира скока, оправяме камерите на каската, позиционирам се на ръба да заснема скока…

„One, two, three, see ya!”

Настъпилата тишина бива раздрана от мощния звук от отваряне на парашут, последван от екзалтираните крясъци на Емо, Марто и Краси, над чиито глави прелита тялото на Иво. Последва отново тишина, тъй като всички осъзнават, че скока не е приключил, докато не приключи, а именно с кацането.

Петнайсет секунди по-късно долината избухва в двойно по-силни крясъци, защото Иво се приземява като котенце за да завърши първия BASE jump в българските планини и да изпълни една своя шест годишна мечта.

И както каза Цайко: „Пълна откачалка, а?“

О, да.

One Comment

  1. Ellie
    Posted November 15, 2013 at 11:06 | #

    Moved to tears. “Браво” е прекалено нищожна дума. m(__)m

Post a Comment

Your email is never published nor shared.

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>